Откъс
На 12
февруари 1961 г. се озовах в мръсния и прашен град Кайро. Опитвайки се да се
спася от вонята и многобройните зарази, пълзящи по тесните улички на града, аз
се вмъкнах в поредното антикварно магазинче, притежавано от някой си Раджиб,
бивш учител по история. Проявявайки добросърдечие към мен, същият този Раджиб
избута настрана изложените на щанда “древни” артефакти и ми предложи един
сравнително запазен свитък, без заглавие или име по него. Свитъкът наподобяваше
малка брошура, не повече от двайсетина страници, изписани със ситен,
калиграфски почерк и навързани с черен конец. Раджиб ми го предложи на съвсем
прилична цена, обяснявайки, че авторът на това писание се споминал преди
няколко години в затвора, ала разказът му имал стойност не толкова като
антикварна рядкост, а по-скоро като съдържание.
Обзет от любопитство, аз платих на Раджиб исканата сума,
взех ръкописа и се прибрах в хотелската си стая. И същата нощ пред мен се
разкри следната история.
-----------
* Аз,
Мухамад Али ал-Самман, аз, монахът без име, пак аз – Матея, слугата на този,
който си отиде, за да се завърне завинаги, сядам да пиша тази книга. Ще пиша от
изгрев до залез; не ще ям от храната, носена ми от тъмничарите, за да мога до
третия ден да свърша туй, що съм почнал, пък макар и да не е останала много
надежда в сърцето ми. Но така предрече и той. Каза: “Ще живееш, додето е живо
словото ми. И това ще бъде твоят дар и прокоба. А когато ... [то] започне да
загива, ти ще седнеш и ще напишеш последната книга. След което ще изчезнеш, а
тя ще живее.”
