Някога бяхме богове

Откъс

Из „Кратка Енциклопедия за Света”

            ...

            Съществуването на вечната библиотека винаги е било твърде съмнително и често пъти – категорично отричано, особено сред представителите на интелигенцията и академичните среди. Всъщност липсват, каквито и да било безспорни доказателства, потвърждаващи нейното материално присъствие, произход или поне съдържание. Но от шестнадесети век насам слуховете за нея започват да стават все по-натрапчиви, а на моменти дори убедителни.

Названието „Библиотека Галаксия” се появява за първи път в свидетелства на испански свещенници, вървели по стъпките на конквистадорите из Мексико и Перу. Касае се за апокрифни дневници, чиито преписи са били унищожени някъде в края на 19-ти век от печалноизвестната Римска Конгрегация на забранените книги. Оригиналите пък така и не стигат до Стария свят, като се предполага, че или са изгорени, или са изчезнали безследно скоро след смъртта на авторите им.

Легендите разказват, че през 1533 година, край град Куско, двама монаси се натъкват на чуден предмет - „скрин” с формата на правилно скосен куб, състоящ се от тридесет и две триъгълни и шест квадратни стени. Същият е наречен от тях „Библиотека Галаксия”. Въпреки относително малките размери на скрина, монасите правят откритието, че в него се съдържа огромна по обем информация. Изразът, използван от тях (според един от по-надеждните преводи) бил: „Хиляди, хиляди книги, на непознат език, безплътни и прозрачни, но пълни със сила и мъдрост”.

           Приблизително по същото време, а може би дори малко по-рано, в град Теночтитлан, днешно Мексико, друг един монах, пътуващ в компанията на Педро Алвараде, се натъква на дървено сандъче с пиктографски надписи, които прилежно се захваща да преведе.

Осмото джудже

УВОДНИ БЕЛЕЖКИ

Всичко започна с един дебел пакет, натъпкан някак в пощенската ми кутия. Върху плика нямаше подател, само адрес: Улица „Случайна” № 6. Адресът беше верен, но защо пратката се бе озовала в моята пощенска кутия, така и не разбрах.

Когато я отворих от там изпаднаха три найлонови джобчета, най-обикновени, тип канцеларски, а във всяко от тях беше поставено тесте хартия, защипано с телбод, за да не се разпилеят страниците. Бих могъл да ги нарека и ръкописи, но първото ми впечатление беше точно такова – за тестета хартия.

Три джобчета – три истории. Разбира се, това в никакъв случай не беше роман. По-скоро ми напомняше за ученически съчинения по зададена тема. Ала и тази асоциация беше твърде обща. Защото аз предполагах и то струва ми се основателно, че историите не само са писани от различни хора, но и по различно време.

Историята от джоб номер едно, както го нарекох за улеснение, беше написана на ръка, с дребен и неравен почерк, а отделно от това листата вече бяха придобили онзи характерен съсухрено жълтеникав цвят. Точно поради тази причина реших, че това трябва да е най-ранната история за Осмото джудже. По страниците се срещаха множество зачертавания, тук-там в белите полета имаше детски рисунки (слънца, снежинки, разни смешни човечета) и толкова. Нито име на автора, нито дата, въобще любителска работа.

Текстът в джоб № 2 беше създаден на пишеща машина с полуизхабено „й” и леко отскачаща нагоре буква „р”. Феноменални улики за времето на Еркюл Поаро, но на мен, уви, това не подсказваше нищо. А историята от джоб № 3 беше отпечатана на класически лазерен принтер. Затова приех, че този текст трябва да отиде най-накрая. Разбира се, в подредбата на историите можеше да се приложи и друг подход, например местата на джоб № 1 и джоб № 2 спокойно биха могли да се разменят, за да се следва предполагаемият хронологичен ред на събитията, но и това всъщност нямаше особено значение. Отбелязвам го само за сведение, а пък нека всеки да чете, в каквато си иска последователност.

Колкото до споменатия на едно-две места Михаил от улица „Случайна” № 6, мога да ви уверя, че на този адрес, такава персона не е живяла никога. Това го потвърди и Баба Яга, тоест нашата домоуправителка, която в прекия и преносния смисъл на думата беше и все още е живата история на жилищната ни кооперация.

Няколко месеца по-късно успях да прибавя още две кратки приказки към горните три джобчета. На тях попаднах в интернет. Текстовете бяха публикувани в анонимни блогове на несъществуващи автори, но и в двата случая търсачката безпогрешно успя да засече ключовите думи „Осмото джудже”. Едната приказка вероятно бе мистификация, тъй като не кореспондираше по никакъв начин с другите от поредицата, ала все пак реших да не я махам.

Смея да твърдя, че в крайна сметка бях събрал всички истории, имащи някакво отношение към джуджето Вика и неговите приключения в нашия свят и в света на приказките.

След известно време изпратих...

Маргаритки

Всеки ден по едно и също време. Някъде към пет. Докато аз усилено дрънкам на кухарката поредното „Nothing else matters”, тя се спуска безгрижно по стълбите на подлеза, с леки стъпки минава покрай мен и се скрива в светлината на изхода. След нея остават усмивки, весели и чисти, такива каквито могат да бъдат само усмивките на младите момичета. А аз се съсредоточавам върху разстроената китара в очакване на следващия ден.

Струва ви се глупаво, нали? Непознато момиче, което минава, какво толкова. Но нека ви го опиша така, както го виждах аз, а също и продавачът на сладолед, мъжът от магазина за цигари и може би дори лелката с лотарийните билетчета. Ето, сега ще стане пет и момичето ще се появи.

Най-напред се чува закачливото пошляпване на сандалите и по стъпалата се показват чифт загорели колена, по детски тънички  и слаби. Още няколко стъпала и лятната рокля на маргаритки сякаш плисва през целия подлез и го окъпва в цветя. После още маргаритки, голи рамене и две маргариткови хълмчета, заоблени и нахални. А накрая се показва и тя, усмихната, с искрящи светли очи и също толкова искряща светла коса, хваната на опашка отзад. Опашката леко се поклаща в такт с крачките на момичето и въздухът почти осезаемо потреперва, докато тя минава покрай нас. От нея се носи аромат на чисто и на хубаво, сякаш току-що е излязла от банята и е изпила чаша мляко. Стъпка, аромат, маргаритки, стъпка, аромат, усмивка. И така още цели дванайсет крачки преди всичко това да свърши.

Аз естествено продължавам да дрънкам на китарата (все едно, че нищо друго няма значение), продавачът на сладолед мрачно гледа в една точка, онзи заключва магазина за цигари и изчезва нанякъде, а лелката с лотарийните късмети се поклаща на столчето си и се усмихва отнесено.

Не се обръщай назад

Откъс

            ... Дика се печеше в шезлонг до басейна и пиеше коктейл „Куба-либре”. Келнери с хавайски ризи сервираха напитки на шкембести възрастни немци, които се препичаха по пластмасовите скари наоколо. Орф пристъпи напред и се прокашля:

            - Здравей!

            И после трябваше да отстъпи, защото Дика се озова на врата му и го притисна силно към себе си.

            - Най-после – шепнеше тя в ухото му – От кога те чаках. Знаех си, че ще дойдеш. Имам толкова много да ти разказвам, толкова много ...

            - Обичам те – едва успя да прошепне Орф през водопада от думи.

            - И аз – отвърна тя и се провикна през рамото му – Келнер, още един коктейл, моля. И две текили. Помниш ли, когато се напихме с текила? Беше страхотно. Уф, горещо е. Хайде да се изкъпем, искаш ли?

            И тя се зае да смъква дрехите му, а после трябваше да го избутва към басейна, да го пръска с вода и да го увещава, докато той най-накрая отстъпи. Все пак се опита да я спре, но тя не искаше да слуша. Опияняващият й смях го обгърна и Орф се предаде. Плуваха. После пиха коктейли и текили. Едновременно. После пак плуваха. Главата му се носеше блажено из нищото. Любиха се. Отново пиха. Орф помнеше, че по едно време към тях се присъедини весела компания  момчета и момичета. Пяха, свириха на китара. Орф им демонстрира програматора си. Записваше китарата и я превръщаше в пиано, акордеон, цигулка. А по-нататък вече не помнеше нищо.

            Когато се събуди, слънцето отдавна бе изгряло и Дика отново се печеше край басейна. Мътният му поглед мина през дебелите немци, които усърдно се цапаха с плажно мляко и се спря на Дика. Изправи се и пристъпи решително към нея.

- Време е да тръгваме.

Бар "Гузната кокошка"

Откъс

Макс не беше просто барман, а съставна част от атмосферата на „Гузната кокошка”. Той пиеше бира с Полковника, и си спомняше заедно с него за времето в казармата; наливаше коняк на Рамзес и двамата дълго-дълго си мърмореха под нос и се усмихваха тъжно на нещо си; сервираше мохито на София и на изпадналия дявол-знае-от-къде кубинец или чилиец и понякога се опитваше да танцува салса заедно с тях; вдигаше наздравици с Аксел, който беше почитател на бялото вино, примесено с газирана вода, след което двамата пееха неприлични песнички на развален немски език.

Самият Макс беше загадка. Не мисля, че някой, преди или след това, е успял да научи нещо съществено за миналото му. Дори и Мария, която бе влюбена в него, дори и тя не бе по-осведомена от останалите. Но то далеч не й пречеше да го обича безумно.

Говореше се, че преди да се захване с „Гузната кокошка” Макс бил адвокат. Един ден обаче, докато седял в адвокатската стая на Градския съд и прелиствал папките по делото си, носът изведнъж го засърбял, той кихнал и съзнанието му внезапно се прояснило. Огледал се наоколо, все едно се пробуждал от дълбок сън, позяпал с празен поглед щуращите се напред-назад деловодителки и спорещите с тях адвокатски помощници, поозърнал се, почесал се по главата, след което станал, излязъл и никога повече не се върнал там.

Самият Макс отричаше подобна версия и твърдеше, че барът бил наследство от някаква негова неизвестна леля по майчина линия. Нейното завещание му позволило да осъществи детската си мечта и да отвори бар.

- Всъщност – казваше понякога той. – Това не е истински бар. Би трябвало да се нарича страноприемница, много по-точно и на място е... Барове, та днес всичко е барове, а ние тук приемаме странници, нали така...

            След което Макс отпиваше от тъмната си бира, сядаше зад пианото и леко фалшиво започваше да свири „Валса на милионера” или „Моят меланхоличен блус”. Защото естествено там имаше и пиано и всеки четвъртък и петък Мария изнасяше прекрасен полунощен концерт под неговия акомпанимент. Концерт, посветен на Макс и на всеки друг, който имаше късмета в този миг да се намира в „Гузната кокошка”.