Експериментът на Холенщайн

(откъс)
...

Формира се пирамидален протосоциум, като върхът естествено (?) се заема от „шмекерите”. „Хумусът” осигурява здрави клетки за протосоциума, а „идиотите” изпълняват ролята на балансьор (или баласт?), който подържа системата в привидно стабилна форма. Т.е. „идиотите”, както твърди Корнелиус, се оказват важна предпоставка за осигуряването на устойчивост в една поначало небалансирана и поради това силно турбулентна система.

        Пирамидалната структура, фиксирана от Холенщайн, се запазва, независимо от измененията в протосоциума, включително и при естественото му развитие и еволюция. Нещо, което изглежда е изненада за неговия помощник - Опенхаймер. Корнелиус привежда в докладите си дословен цитат от Ервин, който обаче и досега остава отчасти неясен за нас: „Милионите геноди се превръщаха в милиарди геноди, а обществото оставаше същото. В мрака на робовладелството и в сивотата на феодализма, в заблудите на капитализма и комунизма, както и във всевъзможните версии и вариации на авторитарни или псевдонародни демокрации – винаги на върха се озоваваха поредният крал и неговите барони; по дъното се наслояваха имбецилите - неспособни, невежи, немислещи, но за сметка на това алчни и агресивни същества, налагащи навред тъпотата си; а някъде там, по средата, независимо от степента на мракобесие и деспотизъм и напук на „идиотите” и „шмекерите” - винаги, абсолютно винаги, успяваха да оцелеят и да се закрепят мислещите, можещите, разбиращите ... Винаги там, но никога достатъчно...”

КОГАТО СЕ ВРЪЩАШ ПРИ МЕН (Със зелени очи и невинна усмивка)

(Откъс)

За първи път се разделихме преди малко повече от петдесет години. По онова време аз бях на двайсет и две и щях да започвам работа в Института по земни науки, а Ана, току-що навършила двайсет, се готвеше да отлети отвъд Еридан, при една страшно интересна двойна звезда.

Помня как двамата седяхме сред изжълтелите треви на хълма, щръкнал високо над покривите на Равала и зяпахме белите площадки на космодрума. Миришеше на сено, жужаха бръмбари, а маргаритките, пръснати наоколо, трепетно наблюдаваха издигащите се в небето кораби. „Междузвездниците” приличаха на цветни сапунени мехури – отделяха се от силозите, рееха се мълчаливо в продължение на няколко секунди и се разтваряха във въздуха.

             - Като мушици – каза Ана,  засмя се и се гушна в мен.

И аз се засмях, но без да знам защо. Просто ми беше хубаво. Пък и тогава се смеехме на всичко. Целувахме се, търкаляхме се из тревата или просто лежахме и си измисляхме въпроси. Обожавахме да играем на въпроси. Като например – как изглежда любовта? Спомням си, че това го измисли тя, а аз не можах да отговоря нищо.

После Ана отлетя, аз потънах в земните си науки и така минаха десет години. Поне за мен. Защото, когато се върна, тя пак беше на двайсет. Парадокс на времето, казват. Или на пространството.

От терминала на Равала излезе същото момиче, което бях изпратил някога. Или почти същото. Зелените очи се взираха изпитателно в моите, а усмивката трепереше по устните й. Аз се втурнах към нея и уверено я прегърнах. И почувствах как тя се отпуска в ръцете ми. И всичко започна отначало.

Книгата на един слуга

Откъс

                                                                                        

           На 12 февруари 1961 г. се озовах в мръсния и прашен град Кайро. Опитвайки се да се спася от вонята и многобройните зарази, пълзящи по тесните улички на града, аз се вмъкнах в поредното антикварно магазинче, притежавано от някой си Раджиб, бивш учител по история. Проявявайки добросърдечие към мен, същият този Раджиб избута настрана изложените на щанда “древни” артефакти и ми предложи един сравнително запазен свитък, без заглавие или име по него. Свитъкът наподобяваше малка брошура, не повече от двайсетина страници, изписани със ситен, калиграфски почерк и навързани с черен конец. Раджиб ми го предложи на съвсем прилична цена, обяснявайки, че авторът на това писание се споминал преди няколко години в затвора, ала разказът му имал стойност не толкова като антикварна рядкост, а по-скоро като съдържание.

            Обзет от любопитство, аз платих на Раджиб исканата сума, взех ръкописа и се прибрах в хотелската си стая. И същата нощ пред мен се разкри следната история.

-----------

*          Аз, Мухамад Али ал-Самман, аз, монахът без име, пак аз – Матея, слугата на този, който си отиде, за да се завърне завинаги, сядам да пиша тази книга. Ще пиша от изгрев до залез; не ще ям от храната, носена ми от тъмничарите, за да мога до третия ден да свърша туй, що съм почнал, пък макар и да не е останала много надежда в сърцето ми. Но така предрече и той. Каза: “Ще живееш, додето е живо словото ми. И това ще бъде твоят дар и прокоба. А когато ... [то] започне да загива, ти ще седнеш и ще напишеш последната книга. След което ще изчезнеш, а тя ще живее.”