(Откъс)
За първи път се разделихме преди малко повече от
петдесет години. По онова време аз бях на двайсет и две и щях да започвам
работа в Института по земни науки, а Ана, току-що навършила двайсет, се готвеше
да отлети отвъд Еридан, при една страшно интересна двойна звезда.
Помня как двамата седяхме сред изжълтелите треви
на хълма, щръкнал високо над покривите на Равала и зяпахме белите площадки на
космодрума. Миришеше на сено, жужаха бръмбари, а маргаритките, пръснати
наоколо, трепетно наблюдаваха издигащите се в небето кораби. „Междузвездниците”
приличаха на цветни сапунени мехури – отделяха се от силозите, рееха се
мълчаливо в продължение на няколко секунди и се разтваряха във въздуха.
- Като мушици – каза Ана, засмя се и се гушна в мен.
И аз се засмях, но без да знам защо. Просто ми
беше хубаво. Пък и тогава се смеехме на всичко. Целувахме се, търкаляхме се из
тревата или просто лежахме и си измисляхме въпроси. Обожавахме да играем на
въпроси. Като например – как изглежда любовта? Спомням си, че това го измисли
тя, а аз не можах да отговоря нищо.
После Ана отлетя, аз потънах в земните си науки и
така минаха десет години. Поне за мен. Защото, когато се върна, тя пак беше на
двайсет. Парадокс на времето, казват. Или на пространството.
От терминала на Равала излезе същото момиче, което
бях изпратил някога. Или почти същото. Зелените очи се взираха изпитателно в
моите, а усмивката трепереше по устните й. Аз се втурнах към нея и уверено я
прегърнах. И почувствах как тя се отпуска в ръцете ми. И всичко започна
отначало.
Няма коментари:
Публикуване на коментар