Блогът на Странник

Изкуството не е вечно ! Но пак е за предпочитане...

петък, 21 септември 2012 г.

На север от стенния часовник

Откъси



Няма нищо по-красиво от есенната буря през октомври. Образи и усещания се преливат и смесват – наситено синьо, сухо и прашно, омайващо... Южният вятър ме връхлита на пориви и свири джазови пиеси из дупките на доказано здравото ми сърце. Дърветата размахват заканително клони и ме замерят с жълтеникави листа. Облаците лежат накъсани на парчета, като кръпки, провиснали от рошавото небе, а въздухътвъздухът мирише на дъжд... 



...
Събудих се от жегата, която отдавна бе успяла да обхване плажната ивица и уверено пъплеше нагоре по полегатия склон. Палмите и пръснатите по стръмното хилави борчета засега я задържаха в ниското, но скоро и те щяха да се предадат. Слънцето едва се бе вдигнало над морето, а въздухът вече се нажежаваше и щеше да си остане такъв през следващите има-няма дванайсет часа.
Скочих на крака и се огледах нетърпеливо. Заливът се кипреше под мен като на пощенска картичка - душовете, пътечката, прилежно строените на малки гроздове тръстикови чадъри. Стори ми се, че там край шезлонгите се мярна познатата бяла тениска и аз се заспусках тромаво надолу, прескачайки през едно стъпало.
Заобиколих отдалече кантината, над която се разнасяше аромат на пържено и ритмично тропане на вилици, претичах през обилно напоената от пръскачките морава и стъпих на плажа. Пясъкът дружелюбно ожари ходилата ми, подсещайки ме да не се застоявам много на едно място.
Еди ме видя и размаха парцала за поздрав. Тръгнах с неравни подскоци към него. Барът още не беше отворил и краката на столовете стърчаха над масите. Изпод тях се прокрадваха следи от скорошна веселба – обърнати пепелници, полупразни бутилки шампанско, небрежно стъпкани солети.
С облекчение скочих върху дървената платформа и огледах пораженията:
-          Тежка нощ, а?





...
Примижах и отърках снега от лицето си. Но той продължаваше старателно да се сипе отгоре, трупаше купчини по крачолите и съскаше покрай ушите. С мъка пристъпвах по едва забележимите алеи. Дърветата напевно поскръцваха в тъмното.
Не много едро кафеникаво куче изплува от преспите и с леко вирната муцуна се приближи до мен с изплезен език. Усетих топлото близване по ръката и се усмихнах. Рона. Завъртя се около мен и излая кратко, наведох се и я потупах по главата.
-          Здравей – казах. – Ето ме пак тук.


Няма коментари:

Публикуване на коментар